Под бягащите сенки на морето
Стоеше то, само... момчето.
В ръката си държеше цвете
Студени бяха му нозете.
Облечено в одежди пъстри
Със шапка малка на звезди
Ръкавичките от своите пръсти,
Опитваше се да свали

Очите му, така блестяха
Със цветовете на нощта,
А устните му бледи бяха
Красиви, като любовта.

Луната на пирон качена
Висеше тежко над света
Към своя залез устремена,
Си бавно сменяше цвета

Стоеше то само, спокойно
Загледано във тази морска шир
И някак си на вид достойно
В душата му цареше мир

Нима не мислеше за нищо?
Не бързаше за среща май,
Нима то нямаше проблеми?
Оплетени от... кой ли знай?

Усмихна се, недоловимо
В очите му изгря пожар
Направи крачка във морето
Сияеше от топла жар

Вървя то бавно сред вълните
Не се обърна ни веднъж
Изправено като скалите
И силно като летен дъжд

Потъна бавно то вървейки
Със цветето си във ръка
Със шапката си на звездички
Красиво, като любовта

Морето стихна и заспа
Луната тихо се прибра
Звездите бледи остарели
Отиваха си в своя дом

Сега усмихваш се четейки
От мене с щастие дарен,
Когато по брега вървейки
С надежда крепка озарен
Читателю, за миг поспри
Към пустото море... небето,
За две минутки погледни
и на звездите и луната
с очи дори... се усмихни J

Ю.Г.