По уличките тесни  на града, пиян вървеше той... не спеше
и в глухата и няма тишина, на сенките пробягващи шептеше:
- Ела на сам ти мрачна тъмнина, бъди безстрашна и излез на светло!
Но отговор така и не получи, поклати се и продължи напред,
напред не свършваше града, поклащаше се стълб надменно,
фенер от вятър залюлян, мълвеше тайни съкровено...
- Млъкни, фенер, защо ревеш? Какво си се разскърцал жално...
Смущаваш тази тишина... не мислиш ли, че е нахално?
Ослуша се за отговор, нагоре, погледна пак и се подпря,
но отклик, той така и не получи, по пътя си отново завървя.
- Защо днес никой не говори?- си мислеше пияния на глас
Нима досаждам или споря?.. та аз отивам си у нас!
В момент паважа го подхлъзна, за миг застина вкаменен
с прекрасен аксел завъртя се и падна като разглобен...
-Здравей луна, по мен ли светиш, не си ми нужна, имам си фенер
поне да топлеше паважа, излишна си, а аз съм инженер!
Строя красиви, модни сгради и взимам сумати пари,
а хората ме уважават, какво съм аз- какво си ти?
Понече той да се изправи, повдигна крак, подпря ръце
но мокрия паваж го свлече, разби надменното лице.
Луната кротко продължи, по пътя си обсипан от звезди,
направен от безславен инженер, тя нямаше потребност от фенер.
Така завърши тази случка, от уличките тесни на града,
където в тъмна тишина лежеше, нахалството и гордостта.